Вход

Забравих си паролата!

Търсене
 
 

Display results as :
 


Rechercher Advanced Search

Latest topics
» night triumphant.
Нед Юли 15, 2018 10:04 pm by Admin

» it gets dark when i say it does.
Пон Фев 26, 2018 5:52 am by sun summoner.

» requiem. & more
Пон Дек 04, 2017 12:56 am by Admin

» Кодове и компания
Чет Яну 12, 2017 9:42 pm by Admin

» Your first subject
Чет Яну 12, 2017 7:37 pm by Admin

Top posting users this month
Admin
 


requiem. & more

Go down

requiem. & more

Писане by Admin on Пон Дек 04, 2017 12:54 am

Тази вечер в погледа му пробягна мрак. Очите му, някога приличащи месечини, сега криеха само безкрайна празнота. Отново го връхлитаха образите на мъртвото й тяло, заклещваха се в съзнанието му, караха дъха му да спре. Умираше всяка секунда, отново и отново. Но не се раждаше отново. Не идваше ново начало, вече нямаше надежда. Този път нямаше светлина в края на тунела. Имаше единствено безкраен мрак, а той го обгръщаше и прояждаше красивата му душа. Отнемаше правото му да живее, да избира, водейки го към сигурна смърт. Мислите му бяха неясни. От време навреме можеше да улови някоя дума, но никоя от тях не носеше надежда. Той се губеше все повече, губеше се в себе си. А краят идваше. Той трябваше да я последва и да изпълни традицията. Това му се струваше някак естествено. Нещо, за което се готвеше цял живот. Но Максимилиан Джемини не виждаше началото в края. Идеята за края беше дълбоко положена в съзнанието му. Не можеше да се откъсне от нея и тя се превърна в интуиция. Аз съм нея и тя е мен. Той се намираше на онзи ръб, от който всеки нормален човек се страхуваше. Това беше ръбът на собственото му съзнание. Място, което никога не биваше да достига. Но този път можеше да види бездната. Тя допълваше усещането за душевна смърт. Там нямаше да намери светлина. Трябваше да го изпълни усещане за отчаяние или поне ужас, страх. Това щеше да му подскаже, че е нормален, но в него вече нямаше нищо нормално. Нямаше я нея, жената, която държеше Максимилиан Джемини, въпреки че не винаги беше до него. Душите им бяха свързани, а сега тя беше далеч. Далеч, толкова далеч, че не можеше да я достигне. Изгубена, сама, точно като него, но имаше и нещо различно. Тялото й беше мъртво, а душата жива. А той? Дробовете му инстинктивно си поемаха въздух. Инстинкт и нищо повече. В този момент не беше нищо повече от тяло, от загубена душа, от смърт, самата смърт. Намираше се на ръба на бездната и я гледаше. Очите му сега приличаха на кървави диаманти. Красиви, но носещи единствено смърт. Това беше краят. Нямаше връщане назад. И този път беше само той, само Макс. Седеше сам, на ръба на съзнанието си, без да бъде прекъсван от чужди мисли, без да бъде обгърнат от чужд мрак. Това беше неговият мрак, неговият край. И в тишината се разнесе музика. Реквием. И това беше знакът, който то чакаше. Времето беше дошло. Затаи дъх. За последен път. И скочи. Скочи в бездната, в нищото. Последва й, въпреки че знаеше, че никога нямаше да я достигне. Защото нямаше смърт за него, нямаше край, нямаше лекарство за душата му.
Премигна. Погледът му, все така празен, се разходи из стаята. Нищо не се беше променило. Вътре в него продължаваше да цари пълен мрак. Той изпълваше всяка частица от него. Странно, но почувства сила. Размърда се в собственото си тяло. Светът бе все толкова мрачен. Истината беше все толкова болезнена. Той се изправи, осъзнал, че е сам на този свят. И не можеше да бъде вечно самотен, защото трябваше да последва своята сродна душа. Искаше да я потърси, да я намери, за да се съберат отново, където и да е, когато и да е. Знаеше, че е готов на всичко. В съзнанието му отново проблесна образа на мъртво тяло, на руси коси, на безкрайни сини океани. Удари го като гръм, но той не потрепна. Душата му се беше примирила със смъртта й, оставаше му единствено да я последва. Направи го. Максимилиан си пое голяма глътка въздух. Кислородът все още прогаряше дробовете му. Знаеше, че болката щеше да се засилва с всяка секунда, с всяка глътка въздух. Направи няколко крачки и спря пред вратата. Ръката му, която само преди минути трепереше, сега бе силна и умерена. Протегна се, за да натисне дръжката на вратата. Знаеше добре какво трябва да направи. Търсеше някого. Търсеше и щеше да намери. Вратата се отвори. Поколеба се само за миг преди да прекрачи прага. Наклони глава, обмисляйки какво да й каже, как да обясни. Но вече нямаше връщане назад. Те бяха мъртви.
Оставаше му единствено да се сбогува.
Или поне така си каза.
Или поне това щеше да каже.
avatar
Admin
Admin

Брой мнения : 46
Join date : 12.01.2017

Вижте профила на потребителя http://brandon.bulgarianforum.net

Върнете се в началото Go down

Re: requiem. & more

Писане by Admin on Пон Дек 04, 2017 12:56 am

Нощ, безкрайна нощ от сияйни звезди, но никой и нищо не можеше да стопли леденото сърце на Персей Джемини. Дори хилядите сияйни слънца не можеха да проникнат отвъд стоманената обвивка. Той беше лидерът на династията Джемини, последната останала надежда на близнаците. Имаше само Андромеда и Раела, без никаква сигурност, без бъдеще. Може би затова беше готов да рискува. Челюстта му се стегна, мислейки за случилото се. Едва забелязваше екипажа около себе си. Те искаха неговото внимание, неговото позволение. Погледът му се откъсна само за момент от стъклената преграда, която го делеше от необятни космос. Не, това не беше обикновена преграда, нито просто стъкло. Технология, която беше вплела себе си традиция, но и иновация. Пръстите му едва докоснаха повърхността. Непробиваем щит, който щеше да му осигури най-доброто зрителско място, ако решеше да действа. Ако.
Погледът му стрелна фигурата на генерал, който чакаше на неговата заповед. Персей беше обграден от съветници, генерали и капитана на кораба, който щеше да се погрижи за неговата безопасност. Всичко бе изпипано перфектно... макар и в последния момент. Планът за контраатака беше блестящ. Персей погледна голямото табло, следейки позициите на корабите. Необятната шир беше това, което се виждаше от едната страна. От другата страна ги чакаше армията на близнаците. Корабите на елените бяха наредени в бойна готовност.
- Готови сме за действие. – Каза единия генерал, гледайки лидерът на Джемини.
Лицето на Персей отново не потрепна. Той много добре знаеше срещу какво се изправя. Не издаде заповед. Погледът му премина през лицата, които очакваха думите му. Те не разбираха, никога няма да разберат. От него се очакваше да подкрепи Таргариен. Бракът му с Раела закрепяваше този съюз. От него се очакваше да помогне, да застане с останалата армия на таргариените, сражавайки се срещу бунтовниците. Абрасакс и Пендрагон – въстаналите. Челюстта му отново се стегна. Добре познаваше шансовете за победа. Тръгнеше ли се изправяше срещу най-блестящият генерал на тяхното поколение – Вилем Абрасакс. Неговата в личност в комбинация с човешкия ресурс на Абрасакс жестоко накланяха везните в тяхна полза. Но той можеше да изравни шансовете. Абрасакс и Пендрагон срещу Таргариен и Джемини. Това очакваха и враговете на Таргариен. Очакваха той да ги подкрепи и той го знаеше. Но тази вечер нямаше нищо общо с тактика и политика. Точно това не можеше да разбере никой от присъстващите. Те говореха и говореха. Обсъждаха възможностите. Предлагаха идеи, които той нямаше дори да обмисли.
- Тишина. – Каза съвсем спокойно, а залата утихна веднага.
Персей Джемини притвори очи. Отдръпна се от контролното табло и направи няколко крачки, настанявайки се удобно на кресло, което много приличаше на царско. Това беше мястото му, най-отпред.
- Лорд Джемини, моля ви, изслушайте ни. – Заговори един от съветниците, но Персей просто вдигна ръка.
Мълчание изпълни залата отново, а Персей остана загледан в нищото. Нямаше да достигнат до него. Тази вечер щеше да бъда сам, въпреки че залата бе пълна. Той подаде ръка настрани, очаквайки да получи нещо. Те се погрижиха бързо в нея да се озове чаша с отлежал алкохол, който произвеждаха специално на родната му планета. Отпусна се назад и остана загледан напред.
- Лорд Джемини, чакаме заповед. Армията е в готовност.
- Ще чакат. – Каза накрая, студено, но ясно.
- Но, милорд, армията на Абрасакс приближава.
- Ще чакат. – Каза втори път.
Мълчание. Страх се надигна в залата. Малцина смееха да възразят на Персей Джемини. И той остана в сам в тишината. След минути погледът му улови наближаващата армия. Бяха далеч, но той можеше добре да види колко голяма бе мощта им. Знаеше, че ще различи змиите по корабите, когато приближат достатъчно. Погледът му потърси червената планета, която беше дом на драконите и последна точка на техния отпор. Това беше краят на настъплението на змиите. Всичко щеше да се реши в тази битка. Изходите от нея бяха два. Или Абрасакс щяха да свалят драконите, или това щеше да е началото на дългогодишна война, която щеше да изтощи всички страни.
- Милорд, кралят иска да говори с вас. – Каза единият съветник, приближавайки се. – Той… очаква да докажете своята лоялност към короната.
Персей Джемини обърна глава на страни и се наведе. Видя съветника едва с периферното си зрение и после отново се облегна назад. Гледаше как армията на Абрасакс приближава и чакаше. Чакаше и щеше да чака още. Корабите на Абрасакс започнаха да стават все по-големи.
- Милорд, кралят отново се свърза с нас. Той… очаква вашата подкрепа.
Лицето на Персей Джемини не потрепна отново.
Ще чакат.
-  Милорд, очакваме вашата команда.
-  Корабите ни напълно готови ли са? – Попита Персей и отпи глътка от чашата.
- Да, милорд, в пълна готовност.
- Добре.
Краткият му отговор ги смути. Той усети тяхното раздвижване зад себе си и отпи отново. Корабите на разбунтувалите се бяха там, готови да нападнат. Те чакаха нещо. Персей Джемини знаеше, е чакаха него.
- Милорд, кралят… моли за вашата помощ.
И в този момент желязната броня на Персей Джемини се пропука. Позволи си да погледне към миналото. Външно не показа никаква промяна, но сърцето му се сви от болка.
- Няма да я получи. Оттегляме се. – Команда толкова ясна, но и учудваща за всички присъстващи.
- Но, милорд, лейди Таргариен…
Буцата заседна в гърлото му. Раела Таргариен бе негова съпруга. Тя никога нямаше да му прости за това решение. Тя нямаше да прости, че е изоставил семейството й в нужда. Но той никога нямаше да й даде обяснение за действията си. Това беше неговата тайна, неговото решение.
- Милорд…
- Тишина! – Но този път спокойствието напусна гласа му. Той бе изтъкан от лед и гняв, който можеше да достигне до всяка нещастна душа, дръзнала да се приближи до него. Той беше готов да ги унищожи. – Лейди Джемини е моя съпруга и един ден ще бъде майка на близнаците. Никога повече не я наричай така. Следващият, който посмее да възрази на мен, ще загуби главата си, но преди това ще види как семейството му умира.
Той отпи отново, изпразвайки чашата. Подаде я настрани и тя бързо беше напълнена.
- Оттегляме се. Това е решението ми. – Започна спокойно. – Нека Таргариен изгорят. – Каза накрая на себе си.
Поколеба се за миг. И беше готов да остане там, за да гледа унищожението на драконите, но нямаше да остане там, за да им помогне. Той затвори очи и запамети тази картина в съзнанието си завинаги. Този момент щеше да остане в историята. Той беше там и държеше животът на Таргариен в ръцете си. От него зависеше тяхната съдба и той ги остави да изгорят. Нямаше да оцапа ръцете си с кръвта им, но и не си замина като страхливец. Защото той беше Персей Джемини, а това беше неговата клетва, неговата тайна, който щеше да пази винаги. А той искаше да провери дали драконите наистина не могат да горят. Устните му се оформиха в студена усмивка, но вътрешно го болеше. Нима някой можеше да отнеме товара му? Истината нямаше да помогне на никого. А той знаеше как да ги удари. Никой друг не можеше да отмъсти както Персей Джемини. Той щеше да остави цяла династия да изгори. Дори сълзите на Раела нямаше да го спрат. Защото никой не бе пролял и сълза за съдбата на семейството му. Никой не беше трепнал, давайки тази заповед. Кралят не беше помръднал, заповядвайки избиването на цяла династия. Персей Джемини отми отново от чашата. Студената течност изгори гърлото му. Никой никога не беше плакал за семейството му. Нощта на дългите ножове. Краят на Джемини, какъвто светът ги познаваше. А той взе дракон в ложето си. Обичаше я, наричаше я своя съпруга и нямаше да посегне на живота й. Само нея нямаше да пожертва, но беше готов д изгори цялото й семейство. Това беше клетвата му. Да отмъсти за смъртта на семейството си. Искаше Вилем Абрасакс да изпепели Валирия до основи заедно с всички дракони. Решението му в този ден нямаше да изглежда важно. Никой нямаше да знае какво е направил. Никой нямаше да разбере колко е виновен за края на Таргариен. Точно както никой не беше научил за заповедта на краля. Думите му се изгубиха в сенките и доведоха до края на светлината на близнаците. Но той помнеше. Обеща да носи товара на плещите си сам.
Отвори очи, а пред него все още можеше да види същата картина. Останалото от космическия флот на Таргариен се изправи срещу разбунтувалите се. И тогава Персей видя удар, последван от втори. Стрелба между двете армии. Персей беше сигурен, че чува музика. Беше сигурен, че чува ударите върху флотилията на Таргариен, въпреки че беше невъзможно. Нямаше как да чува каквото и да е. Но това беше симфония за ушите му. Блажената тишина, краят на царуването на Таргариен. Той отпи отново от чашата и вече никой не посмя да каже нищо. Това беше последното нещо, което видя. Останалото е история.

avatar
Admin
Admin

Брой мнения : 46
Join date : 12.01.2017

Вижте профила на потребителя http://brandon.bulgarianforum.net

Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите